Бягах от тебе

Разпръснах дрехите ти по земята-
яростно и с плам...
Издрасках с нокти
името ти по стената-
да избоде очите ми от там.
И просната без срам на пода-
гола и без дъх-
така от мисълта за теб
опитах да си тръгна-
за пореден път.
Разкъсах всички листове хартия,
изписани със стихове за теб,
без жал отскубнах своите коси-ония,
които галеше щом гушнех се във теб.
За тебе всеки спомен разруших
и заместих го с усмивка и любов,
но от теб не можех да си тръгна-
открих те в себе си тъй жив-тъй нов.
Разкъсах се-сърцето ми крещеше,
душата ми се молеше със тъжен зов
и само в мисълта за тебе-
открих покой, открих любов-

от теб не бягах вече...

Тихи стъпки

Тихи стъпки,
шепот на монах-
в душата ми
някой
скитал е пак..
С нежни пръсти
обич е рисувал.
С важни устни
бавно неусетно
с мен се е сбогувал...
Тихи стъпки
в сърцето ми
спомен за грях.
Нежни утни
„Обичам те”
шепнат без страх...

Тихи стъпки-
усмивка и страст...
В обятия чужди
изгубих сила и власт...

Ненаписан стих (Но посветен...)

Не написах стих за тебе тази вечер,
безплътна е без теб нощта.
И уж далечен си,
а в себе си дълбоко те открих-
стар рефрен на тъжен кратък стих...
Безсърдечна жалка минах бавно през деня
и така ранима малка чаках аз нощта,
за да имам пак сърце за малко живо във съня...

Ненаписан стих за тебе тази вечер
пак пронизва тъжно мисълта.
И уж далечен си,
а сякаш тук до мен те виждам
как четеш неписани писма...
И пак сърдечна бях за малко през нощта
и така ранима крехка, молех да не идва сутринта,
да не губя своето сърце отново в самотата на деня

Не написах стих за тебе тази вечер,
не открих във мен поезия, а тишина
И уж далечен си,
а всяка моя мисъл
все към тебе тича- тъй гола и сама...
И уж сърдечна съм, но все така за кратко.
Губя себе си след утрото във самота,
а сърцето ми се къса бавно и умира сутринта...

Не разсъмвай, небе

Думи, облечени в мълчание и сълзи във очите-но без разкаяние. Пътища за двама ни затворени. Два затвора са очите ти,заключили във себе си мечти. Да знаеш как боли, когато като непозната гледаш ме със стъклени очи.
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко е наред, няма да се изгубя-за мен не се страхувай!
Пускам те, обич моя, давам ти пространство-да летиш във нови небеса.Остави ме мене-долу в ниското. Пак при теб ще идвам във всяка звездна светлина посоката да ти указвам-да не се изгубиш –без посока и без светлина.
Като звезден прах душата ми във въздуха е разпиляна,за да докосне нежно твоите криле-
тъй слаби.
Като лунен прах душата ми е разпиляна трепти край тебе нежно пътят ти във светлина да озарява.
Сърцето ми в отминала прегръдка днес живее-
това сърце все още твое...
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко ще е наред,не ще се изгубя, но ще ми е студено
Обич моя, не говори! При всяко пълнолуние излез и ме търси-в песента на птицата сиротна,в блясъка на твоята Луна самотна
Вдигни очи към нашето небе и с мене, обич моя, се моли;
„Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!
Да се превърне нощта във прегръдка,
в ласка самотата,
да се превърне в целувка сълзата!
Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!”
С утрото, обич моя, твоят образ от мен си отива-
далечен си-
сърцето ми къса се, къса се и умира…!!!


/"Не разсъмвай, небе!" С утрото сърцето ми умира, за да мина безсърдечна през деня, за да живее моето сърце в сън, в мечта- в спомен!!!/

Писмата ми

Колко писма-
неподписани,
неподпечатани
безмълвно
ти изпращам
всяка нощ.
Колко любов-
неискана,
нечакана
със сълзите си
изписвам в тях
след полунощ.
Пристигат ли при теб
на сън не знам
дали писмата ми четеш.
Но аз пътувам с тях
до теб съм-там...
и тихо в мрака чакам
на глас писмата ми
да зачетеш.
Неписани с ръка,
а със сърце
към тебе думите политат
не във плик,
а в мисъл...
Дали ти знаеш,
че някой някъде
за теб писма е писал...

И в послепис
„Обичам те”
с треперещи ръце
накриво е изписал...

на Т. (отново)

И Луната плаче

И луната плаче,
но сълзите й не са човешки.
Те са в пяната на морските вълни-
разбили се в скалите
стари грешки...
И луната плаче,
Но сълзите й не са човешки.
Те са малки капчици дъждовни-
изплакани в самотна нощ
от облаците тежки...

Сълзите на Луната
не са човешки,
но от човешките по-силно
парят и горят...
Очите на Луната,
от човешките по-тъжни и сами,
раждат солени, мъртви води-
раждат реки...

И луната плаче-
сама сред звездното небе
В очите тъмни на сираче
е скрита болката на лунното сърце
И луната плаче,
но не сбира своите сълзи
с безплътни призрачни ръце
И луната плаче
с очите на самотно дете...

Не търси във мен

Не търси във мен надежда,
тя отдавна е прокудена
от моето сърце-
вътре в него
черна бездна
го дели на две...
Не търси във мен любов,
тя отдавна се изплъзна
изпод моите ръце
днес са сухи,
непознали нежност
с мен линеят те...
Не търси във мен усмивки
те отдавна са заспали
в спомен за щастливи дни.
Днес във мен живеят
стари рани
и от тях боли...

Но не търси във мене и сълзи
очите ми днес са сухи реки...!!!