И луната плаче...

Не остана вече сила в нея да се бори, да мечтае. Всичко вътре в нея дълго време вече беше черно, тъжно, празно...
В пустата мрачна стая изтичаше поредната самотна нощ. В объркан кръговрат пред очите й преминаваха спомени и мечти- колкото реални, толкова и далечни. Опитваше с последна надежда да хване спомените, за да ги съхрани. Все още наивно вярваше, че те биха й донесли топлина... Илюзорно се вкопчваше в тях и се молеше да ги възроди, да се случат отново, но те безмилостно умираха в студените й очи. Тогава се обръщаше към мечтите. Събираше сетни сили и дълго ги гонеше, но внезапно се спускаше гъста мъгла, измамливо меките сиви кълба спираха лудешкия й бяг и мечтите размиха се в тях...
Отпуснатото й, самотно- изморено тяло, обгръщаха само разкъсаните завивки. Самотно, огромно и тъжно беше старото, скърцащо легло. И то сякаш плачеше с нея! Изгарящата липса на топлите му нежни ръце, на обичащите му красиви очи убиваше всяка още не родена усмивка...И тя просто се молеше да заспи...
Тишината се разтърсваше от гръм. Бурите в нея крещяха, разкъсваха мъничкото й нежно сърце- разбиваха тишината, както всичко в нея бе разбито-разрушено.
Тя силно стискаше двете си ръце, редеше молитва почти на глас, и тайно извикваше пред себе си образ на нечие мило лице...
През прозорците внезапно нахлу зимния вятър,изду силно завесите...
Ръцете й чертаеха в нищото пак неговия лик. Търсещите й, студени пръсти се опитваха да хванат образа, но вятърът безмилостно и жестоко й го отне...
Лилаво тъжна беше и тази нощ, носеща само умора. Болката в нея бе тъжна и гола. Устните й бавно се разкривиха във фалшиво щастлива гримаса и тя просто заспа...
Луната не грееше вече тъй високо и далеко. Тя слезе от склона небесен при своята малка сестра, плахо надникна във стаята и разля мека светлина по бледото женско лице- там жива бе само една сълза...

Пълнолуние е...

Пълнолуние е...
в очите си скривам луна,
парченце да взема от нея
да нося светлина.
Зениците в мене изгаря,
спомен за стара мечта...
Красива картина
до скоро рисувах,
но в нея някъде
се загубих...
Пълнолуние е...
самотното момиче
не мечтае вече-
картината ми се разтече...
Пълнолуние е...
и старата тъжна луна,
изгасна в очите ми,
днес сива е тя-
обвита в лепкава,
гъста мъгла...

Мъгла

Вали навън,
а в мен мъглата
още стели се-
измамливо меки,
сиви кълба...
Вали навън,
дъждът отича се
по студените,
бледи стъкла...
Вали навън,
но вътре не-
сълзите в мен
изсъхнаха,
обвити в тишина.
Вали на вън
и утрото далече е,
в мъглата няма
жива светлина.
Вали навън,
но в себе си
не раждам вече
дъждове-
не вали във мен!

Вали навън,
а в мен мъглата
още стели се-
измамливо меки,
сиви кълба
в тях губя се,
сякаш навеки.
Вали навън,
а бродя в себе си-
все по-дълбоко
в мъглата,
и тъжна,
и сива,
и пуста е тя.
Вали навън,
гръм разбива
тишината.
Самотно сиво врабче,
отръска си перата
и отново разтвори криле-
да полети през мъглата...

По улиците на нощния град

Сама вървя по улички-
тесни, пусти и мрачни,
те носят във мене
студена тъга.
Разхождам се нощем
заспал и утихнал е
в мрака града.
На тъмната улица в края
старица сухо ми проговаря,
със стъклените си,
тъжни очи,
тя моли ме
с нея за миг да остана.

Сама вървя по улички-
тесни, пусти и мрачни,
забравям със крачките
всяка суета.
Скитам се още нощем,
мръсен, студен е
и забравен града.
Сама си говоря
с изоставени къщи-
сенки пред очите ми
гонят се,
черна котка
от ъгъла на стаята ми се мръщи...

Сама вървя по улички-
тесни, пусти и мрачни
всяка тъжна картина
в мене оставя следа.
Негостоприемен,студен
и нещастен е
нощем града.
Дъждът трудно отмива
от улиците калта...
А градът бавно събужда се,
скрива мрака
в себе си-
да посрещне утрото
в светлина...

От къде извират сълзите

От къде извират сълзите,
дъждът ли ражда ги-
мънички капчици чисти
върху есенните сухи треви?!
В сърцето ми ли
изворите им дълбоко са скрити-
в сърцето на птица ранена,
разтворила криле
в последен полед към края на дните
Колко болка могат да изплачат очите?!

И в тази нощ дъждовна,
изкапва от клепките ми поредна сълза
и тя като мене толкова е сама,
оставя в душата студена следа
и тъжна умира на устните в крайчеца.
Утрото бавно изгрява,
бледорозово е навън
„Добро утро” прошепва ми самотата
до мене събуди се и сълзата...

В едно кафене

С тебе отново сме двама
в едно кафене,
след толкова много години
съдбите ни разделили на две
Срещат се погледите ни бързо-
между нас отново
пламват искри...Боли ме...
До тебе запалват цигара
и в очите ти виждам сълзи,
казвам си просто
кафето може би ти горчи...
Някой ме заговаря
до мене не стигат чуждите думи,
в мислите си пред тебе заставам,
нежно целувам топлите ти очи.
Отминали мигове
бавно се връщат,
назад във годините...
С тебе се търсим
през масите
с поглед силно те прегръщам,
усмихвам ти се,
но с гръб се обръщам...
В очите ми натежaли изплуват сълзи,
цигареният дим в очите люти,
кафето студено е и ми горчи...

Заспи, любов, до мен

Добре дошла, любов!
Ти идваш пак в съня ми-
безплътна, искрена и нежна.
И тази нощ във мене оживяваш
все още силна, истинска и моя
дори и само във съня.

Усмихваш се на сън, любов,
нежно както само ти го можеш.
Очите ти-звезди пред мен изгряват,
а те са меки, топли, но дъждовни
като есента...Нали не плака, ти любов

Остани, любов! Заспи до мене в моя сън,
отдъхни на глас след дълъг ден,
така студено е навън...
Не ми е нужно друго вече,
освен да бъдеш тук сега до мен,
склони на рамо уморена си глава-
заспи любов- до мен!!!