Аз не съм мъртва (Любовта не умира...)

Недей, не идвай
край гробовете,
в тъжно заспалата нощ
там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм вятърът,
който сам себе си
гони във клоните,
който към залеза тича
дълго-
без да губи мощ...

Недей, не идвай
край гробовете,
не падай на колене
върху земята мокра
Там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм в крилата
на белите птици
Идвам отдалече, но летя
там над черните жици,
все към нови небеса.

Недей, не идвай
край гробовете,
за мене не плачи,
ръце заровил
във земята рохка,
там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм в дъжда
нежно разлял се
по сухите ти устни.
За мен,когато плачеш
аз живея в твоите сълзи.

Недей, не идвай
край гробовете,
изгубил своята усмивка,
към Бог със ярост не крещи,
а тихичко,
почти на глас се помоли.
Недей, не идвай
край гробовете
в студената земя не ме търси-
аз не съм мъртва...

Недей, не идвай
край гробовете
за мене дълго не тъжи.
С поглед, тъжно сведен,
не ме търси във черната земя
Аз не съм мъртва.
Аз съм в нежните бели цветя,
смело пробиващи през пръстта,
търсят чистата светлина.
Аз съм в тях-
да ти подаря красота.

Недей, не идвай
край гробовете.
Нервно не рови във пепелта
на стари спомени.
Там не ме търси-
аз не съм мъртва.
Аз съм сред листа отронени
на топъл бриз от нежната ръка .
Аз съм мигаща звезда,
над твоя лик разляла
мека светлина.

Недей, не идвай
край гробовете
От болка дрехите си
не разкъсвай с жарък плам
Там не ме търси-
аз не съм мъртва
Аз съм във сърцето ти-
тихо чакам да погледнеш там –
топлина и обич да ти дам.
Като нежна музика
във тебе ще живея-
да не бъдеш сам...

Недей, не идвай
край гробовете,
в тъжно заспалата нощ
Аз не съм там-
аз не съм мъртва...

На Т. Г.
(който може да открие метафорите в техния истински смисъл)

Към Апостола

Още ли имаш сили, Апостоле,
през времето към нас да вървиш,
за трудните си идеали да се бориш...
По стъпките ти дълбоки в снега
днес има ли кой гордо да крачи,
а гарванът отдалече
все още се чува грозно да грачи...
Аз моля се, Апостоле,
в сърцата ни да вложиш своя идеал
И как заради тебе искам днес
народът си да видиш цял...
Още виждам те , Апостоле,
как бродиш сам, все напреде-
към мечтите
за братство, свобода и равенство
И питам се кога през времето
със дните
угаснаха на идеалите искрите
А цялото човешко множество
днес бърше на предателството
и на злобата сълзите...

Поклон пред Апостола!!!

Не идвай

Недей-
не идвай,
ти любов,
за теб заключена е
входната врата.
Недей-
не ме моли...
Прости,
че те оставям вън,
но място в мен
за тебе
вече няма.
И колко трудно е
от тебе да се бяга,
затова те моля-
остани на прага.
А някой ден
ще съм готова
да те пусна
във сърцето-
знам...,
но дотогава
ти ме чакай там-
пред прага.

Не питай

Недей,
не питай,
погледни в очите-
без глас те всичко
ще ти кажат.
Недей,
не изтривай
нежно
от лицето ми сълзите
те могат много да разкажат.
Недей,
не питай
от какво съм изморена,
за тебе спомена
прегръщах и танцувах.
И колко пъти
на старата ти снимка,
леко прогорена,
устните целувах.
Недей,
не питай как съм
не утеха носи в мене
споменът горчив.
Недей,
не идвай
тази нощ при мене
ти- стар,тъжен мотив
от лиричен стих...
Недей,
не питай,
погледни в очите-
без глас те всичко
ще ти кажат-
тихо болката ми
могат да разкажат-
самотна колко бях
и тази нощ
на спомена за тебе
тъжни песни нежно пях...

НА Т. Г.

Дороти, не плачи

Дороти, още ли искаш
да се върнеш в къщи…?!
Не бързай, Дороти,
не дом е празното сърце-
бурята отдавна го отне!
Дълго пътува, Дороти,
по пътища пусти и тъжни.
Ти колко порасна по пътя си,
мило момиче,
а лачените ти обувки,
изтъркаха се,
отесняваха вече…
Не се страхувай, Дороти-
пътувай…
ти още вярваш във вълшебства-
в любовта…
Отново пробваш пулса си,
но ето-
нищичко не чуваш, Дороти-
тъжно осъзнаваш-
някой ти е взел сърцето…
Не се страхувай, Дороти,
не е сбъркан героя-
тенекиеният човек няма го-
това днес си ти…
Усмихни се дори на сила,
мила моя.
Сама за ново сърце се моли!
„Какво държиш във топли длани,Дороти?”
„Пазя новото си сърце!”
„Но нима не виждаш, Дороти,
от дърво е сърцето в твоите ръце…”

Тихо,мило дете, не плачи-
вълшебник не съществува- уви!!!

Вятър

Самотен вятърът върви по тротоара
обгърнат в есенната тишина,
а болката отдавна остаряла
напуска днес сърцето на града.

А вятърът от себе си не бяга
безмислено е да се бори за това
В прегръдка силна града той стяга,
но не носи с нея топлина...

По улиците на града вятърът тича,
гони любовта
да си открадне от нея усмивка,
но безплътна е студената му длан-
усмивката стопи се-
вятърът остана сам...

В сивия ден вятърът сам е и плаче
от клоните сухи той рони листа-
цветно красив е на вятъра плача...

И луната плаче...

Не остана вече сила в нея да се бори, да мечтае. Всичко вътре в нея дълго време вече беше черно, тъжно, празно...
В пустата мрачна стая изтичаше поредната самотна нощ. В объркан кръговрат пред очите й преминаваха спомени и мечти- колкото реални, толкова и далечни. Опитваше с последна надежда да хване спомените, за да ги съхрани. Все още наивно вярваше, че те биха й донесли топлина... Илюзорно се вкопчваше в тях и се молеше да ги възроди, да се случат отново, но те безмилостно умираха в студените й очи. Тогава се обръщаше към мечтите. Събираше сетни сили и дълго ги гонеше, но внезапно се спускаше гъста мъгла, измамливо меките сиви кълба спираха лудешкия й бяг и мечтите размиха се в тях...
Отпуснатото й, самотно- изморено тяло, обгръщаха само разкъсаните завивки. Самотно, огромно и тъжно беше старото, скърцащо легло. И то сякаш плачеше с нея! Изгарящата липса на топлите му нежни ръце, на обичащите му красиви очи убиваше всяка още не родена усмивка...И тя просто се молеше да заспи...
Тишината се разтърсваше от гръм. Бурите в нея крещяха, разкъсваха мъничкото й нежно сърце- разбиваха тишината, както всичко в нея бе разбито-разрушено.
Тя силно стискаше двете си ръце, редеше молитва почти на глас, и тайно извикваше пред себе си образ на нечие мило лице...
През прозорците внезапно нахлу зимния вятър,изду силно завесите...
Ръцете й чертаеха в нищото пак неговия лик. Търсещите й, студени пръсти се опитваха да хванат образа, но вятърът безмилостно и жестоко й го отне...
Лилаво тъжна беше и тази нощ, носеща само умора. Болката в нея бе тъжна и гола. Устните й бавно се разкривиха във фалшиво щастлива гримаса и тя просто заспа...
Луната не грееше вече тъй високо и далеко. Тя слезе от склона небесен при своята малка сестра, плахо надникна във стаята и разля мека светлина по бледото женско лице- там жива бе само една сълза...