Не разсъмвай, небе

Думи, облечени в мълчание и сълзи във очите-но без разкаяние. Пътища за двама ни затворени. Два затвора са очите ти,заключили във себе си мечти. Да знаеш как боли, когато като непозната гледаш ме със стъклени очи.
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко е наред, няма да се изгубя-за мен не се страхувай!
Пускам те, обич моя, давам ти пространство-да летиш във нови небеса.Остави ме мене-долу в ниското. Пак при теб ще идвам във всяка звездна светлина посоката да ти указвам-да не се изгубиш –без посока и без светлина.
Като звезден прах душата ми във въздуха е разпиляна,за да докосне нежно твоите криле-
тъй слаби.
Като лунен прах душата ми е разпиляна трепти край тебе нежно пътят ти във светлина да озарява.
Сърцето ми в отминала прегръдка днес живее-
това сърце все още твое...
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко ще е наред,не ще се изгубя, но ще ми е студено
Обич моя, не говори! При всяко пълнолуние излез и ме търси-в песента на птицата сиротна,в блясъка на твоята Луна самотна
Вдигни очи към нашето небе и с мене, обич моя, се моли;
„Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!
Да се превърне нощта във прегръдка,
в ласка самотата,
да се превърне в целувка сълзата!
Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!”
С утрото, обич моя, твоят образ от мен си отива-
далечен си-
сърцето ми къса се, къса се и умира…!!!


/"Не разсъмвай, небе!" С утрото сърцето ми умира, за да мина безсърдечна през деня, за да живее моето сърце в сън, в мечта- в спомен!!!/

Писмата ми

Колко писма-
неподписани,
неподпечатани
безмълвно
ти изпращам
всяка нощ.
Колко любов-
неискана,
нечакана
със сълзите си
изписвам в тях
след полунощ.
Пристигат ли при теб
на сън не знам
дали писмата ми четеш.
Но аз пътувам с тях
до теб съм-там...
и тихо в мрака чакам
на глас писмата ми
да зачетеш.
Неписани с ръка,
а със сърце
към тебе думите политат
не във плик,
а в мисъл...
Дали ти знаеш,
че някой някъде
за теб писма е писал...

И в послепис
„Обичам те”
с треперещи ръце
накриво е изписал...

на Т. (отново)

И Луната плаче

И луната плаче,
но сълзите й не са човешки.
Те са в пяната на морските вълни-
разбили се в скалите
стари грешки...
И луната плаче,
Но сълзите й не са човешки.
Те са малки капчици дъждовни-
изплакани в самотна нощ
от облаците тежки...

Сълзите на Луната
не са човешки,
но от човешките по-силно
парят и горят...
Очите на Луната,
от човешките по-тъжни и сами,
раждат солени, мъртви води-
раждат реки...

И луната плаче-
сама сред звездното небе
В очите тъмни на сираче
е скрита болката на лунното сърце
И луната плаче,
но не сбира своите сълзи
с безплътни призрачни ръце
И луната плаче
с очите на самотно дете...

Не търси във мен

Не търси във мен надежда,
тя отдавна е прокудена
от моето сърце-
вътре в него
черна бездна
го дели на две...
Не търси във мен любов,
тя отдавна се изплъзна
изпод моите ръце
днес са сухи,
непознали нежност
с мен линеят те...
Не търси във мен усмивки
те отдавна са заспали
в спомен за щастливи дни.
Днес във мен живеят
стари рани
и от тях боли...

Но не търси във мене и сълзи
очите ми днес са сухи реки...!!!

Усмивките на клоунът

Клоунът след всяко шоу
маската си сваля...
От лицето бавно изтрива
усмивка фалшива-
клоунът е тъжен…
В старо огледало
истина за себе си открива.
Клоунът, когато е без маска
не се усмихва-
не танцува…
Всеки ден със грим рисува-
за да забрави истинското си лице.
Всяка нощ във себе си притихва,
за да скрие болката във своето сърце…
Клоунът дори с треперещи ръце
усмивка ще ти подари…
ще минат дни, ти ще забравиш,
но не и той-
усмивките си клоунът брои,
че всяка е тежко платена –уви…

На сън летяла

И снощи пак съм полудяла,
разбрах това на сутринта.
По белезите в мен личеше
на сън отново съм летяла
надалече...
Говорих си с луната
пребледняла,
а болката във мене нямаше я-
беше онемяла.
И снощи пак съм полудяла
разбрах това на сутринта.
По белезите в мен личеше
на сън отново съм летяла
надалече...
повярвах, че съм имала криле
но не се събудих птица
не се събудих и дете...

Аз не съм мъртва (Любовта не умира...)

Недей, не идвай
край гробовете,
в тъжно заспалата нощ
там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм вятърът,
който сам себе си
гони във клоните,
който към залеза тича
дълго-
без да губи мощ...

Недей, не идвай
край гробовете,
не падай на колене
върху земята мокра
Там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм в крилата
на белите птици
Идвам отдалече, но летя
там над черните жици,
все към нови небеса.

Недей, не идвай
край гробовете,
за мене не плачи,
ръце заровил
във земята рохка,
там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм в дъжда
нежно разлял се
по сухите ти устни.
За мен,когато плачеш
аз живея в твоите сълзи.

Недей, не идвай
край гробовете,
изгубил своята усмивка,
към Бог със ярост не крещи,
а тихичко,
почти на глас се помоли.
Недей, не идвай
край гробовете
в студената земя не ме търси-
аз не съм мъртва...

Недей, не идвай
край гробовете
за мене дълго не тъжи.
С поглед, тъжно сведен,
не ме търси във черната земя
Аз не съм мъртва.
Аз съм в нежните бели цветя,
смело пробиващи през пръстта,
търсят чистата светлина.
Аз съм в тях-
да ти подаря красота.

Недей, не идвай
край гробовете.
Нервно не рови във пепелта
на стари спомени.
Там не ме търси-
аз не съм мъртва.
Аз съм сред листа отронени
на топъл бриз от нежната ръка .
Аз съм мигаща звезда,
над твоя лик разляла
мека светлина.

Недей, не идвай
край гробовете
От болка дрехите си
не разкъсвай с жарък плам
Там не ме търси-
аз не съм мъртва
Аз съм във сърцето ти-
тихо чакам да погледнеш там –
топлина и обич да ти дам.
Като нежна музика
във тебе ще живея-
да не бъдеш сам...

Недей, не идвай
край гробовете,
в тъжно заспалата нощ
Аз не съм там-
аз не съм мъртва...

На Т. Г.
(който може да открие метафорите в техния истински смисъл)