Очите ми парят

Очите ми парят,
че не мога да те видя
През мъглите в тях
към тебе път
не мога да открия
Ръцете ми горят,
че без път
към тебе дълго бродя
и все не достигам
към мен протегнати ръце
Нима забрави
за обич да отвориш
своето сърце...?!

Очите ми парят,
че не мога да те видя
Далечен си,
затворил себе си
във мрачни кули-
до тебе пътища не водят
Към тебе
дълго виках, молих-
ти не чу ли...

Очите ми парят,
че не мога да те видя
през гъстите сиви мъгли...

Ти всички пътища към себе си скри…

Гледна точка

Любов-най-дискутираната, най-сложната, най-вълнуващата, най-многопластовата тема-въпрос на гледна точка...
Любов-подкрепа, Любов-страст, Любов-страдание-въпрос на гледна точка...
Разглеждам любовта като явление-триизмерно, от всеки ъгъл. Точно както Леонардо да Винчи е изучавал обектите-от всеки ъгъл, от всички страни, откривайки и разбирайки истинската им същност, както никой преди наго, както твърде малко хора днес.
Леонардо е рисувал картините си, дълго съзерцавайки образите в тях-от близо, отдалеч, от ляво и дясно, от горе и долу, пречупени и обърнати в огледало...
Така избрах да изучавам, разбирам и чувствам любовта. Ризувам картина в образи и стихове и толкова дълго я съзерцавам-от близо и далеч, пречупена и отразена във вътрешното ми огледало, за да открия гледната точка към любовта-не правилната, не достоверната, не религиозната или дори не научната или философската, а моята...
И нарисувах три картини:
Любов-страст
Любов-подкрепа
Любов-страдание ...
...въпрос на гледна точка... Всеки ъгъл на триизмерното пространство роди нова картина... И всяка картина се сля със предишната, и всяка се преля в следващата, докато те напълно се сляха в чиста и съвършена любов...
Първа беше Любов-страст-ярка и силна. Обагрена в червено, жълто,оранж... Тя беше изгаряща-толкова истинска, че можех да я почувствам физически да пари в мен. Наричах я „страст” , защото палеше всичко в мен. Караше ме да искам, да търся, да копнея. Караше ме да обсебвам и да се оставя да бъда обсебена от нея. Не беше по-силна от мен, но аз не исках да се боря. Исках да бъда в неин плен. Тя приласкаваше умело, обещаваше щастие-физическо, телесно-тленно; обещаваше еуфория-психическа, силна, търсена...
Любов-страст завладяваше съзнанието, замъгляваше мислите... Караше ме да крещя, да се моля, да хапя и дращя със зъби и нокти... да искам пак и да се моля за още... Тя обсебваше, а аз исках да бъда обсебена...
Един върховен миг на неконтролируем екстаз...и после...затишие...дълго затишие...
Втора беше Любов-подкрепа. В топлите цветове на охра, розово и бебешко синьо, успокояващо зелено... Тя не беше пареща, не изгаряше тялото осезаемо, но носеше топлина. Странно чувство за уют и спокойствие, за сигурност и хармония...
Нарекох я „нежност”!
Нежност беше главният, централен образ в тази картина. Нежност имаше крила, с които не можеше да лети високо, но летеше далеко и носеше чувство за уравновесеност.
Нежност раждаше мечти...Не по детски наивни, но също толкова красиви, колкото би родило само чисто, неопетнено детско съзнание. Не бях дете, но мечтаех с размах и сила.
Любов-подкрепа ме караше да се усмихвам; да искам, но и да давам. Да давам без страх, без да меря и тегля колко, кога, как и защо...
Любов подкрепа носеше топлина-топлината от прегръдка, от усмивка, от целувка по челото...
Любов подкрепа беше усещане-усещане на влажни устни, на нежни връхчета на топли пръсти върху мократа ми кожа...
Любов-подкрепа беше сигурност. Увереност, че не си сам, когато се смееш, но и когато плачеш.
Беше желанието да си до, пред и зад човека с теб. До него, когато има нужда от подкрепа във всяка нейна форма. Пред него, когато плува в открито море и изгуби посока. Зад него, когато е на метър от върха, но изгуби кураж да направи последната крачка. Невидима като сянка, осезаема като майчина обич и закрила...до него...до човекът с теб...

До теб!!!

Повярвай ми,
през дни и разстояния,
при тебе пак ще идвам,
ще се опитвам да те стопля!

Във летен дъжд ще се превърна и с топли капчици дъждовни,
по устните ти сухи
ще се разливам нежно и гальовно.

Със вятъра среднощен ще се слея,
при теб отново да ме доведе
и тихо до сърцето ще се сгуша,
за да ме носиш без да знаеш там- до твоето сърце.

И в тъмнината на нощта
в тихата ти стая безшумно ще проникна.
И бавно до леглото ти самотно
трепереща и боса ще притихна.

Невидима за теб, но пак до теб да бъда!


Любов-подкрепа те кара да се смееш, когато другият се смее, да си тъжен, когато другият е, но при все това да преодолееш собствената си болка, защото другият има нужда от твоята сила. Тогава просто прегръщаш човека до теб и в очите му виждаш себе си-познал грижовност, съпричатсност, всеотдайност...И запечатваш този поглед, изпълнен с топлина, с обич и признателност дълбоко в съзнанието си, за да го извикваш всеки път, когато в теб се прокрадва съмнение: „Той ли е или мога да получа повече?” Тогава тази прегръдка, този поглед, тази кратичка секунда на съвършена топлина, любов и близост те кара да забравиш всяко съмнение, всеки въпрос, всака несигурност...
Любов-подкрепа е хармония...

Остани до мен...

Остани до мен-
смирен и нежен...
Остани и ме послушай.
Ще чуеш тихи истини,
изречени почти на глас.
Ще узнаеш грешни помисли,
ще върнеш болезнени спомени,
но остани до мен-
обичан и простен....

И толкова дълго се взирах в Любовта и търсих нови, други гледни точки...и се роди нова картина-Любов-страдание...Тя не носеше цветове, не беше обагрена в слънчеви, летни краски, тя беше картина от контрасти на черно и бяло. И аз се чувствах черно-бяла и черно-бели бяха дните ми-мъгливи и сиви... Вали навън, аз бродя в себе си-все по-дълбоко в мъглата, и тъжна, и сива, и пуста е тя и тъжно, и сиво, и пусто е в мен, когато гледам тази картина...
Любов-страдание оставя белези в теб- не истински, но също толкова болезнени, невидими, но също толкова срамни, като видимите, душевни, но също толкова грозни и дълбоки, като физическите..., защото не видимите белези са тези, които определят човек, а невидимите-тези, които са дълбоко в него...
Любов-страдание е болка-истинска, силна, пареща...
Любов страдание не носи крила-тя отнема крила...


Къде са ми крилата

Къде са ми крилата...?!
В пропастта изгубих ги,
окаяни и омърсени,
сега са там- на дъното... разлагат се!

Къде са ми мечтите...?!
Във вечност разпилях ги,
неизживяни и забравени,
сега мечти са те на някой друг!

Къде са ми усмивките...?!
Във болката изгаснаха,изгубих ги .
Сега са там- някъде дълбоко в мен
и чакат теб да ги събудиш!!!

И толкова дълго се взирах в любовта, толкова дълго я търсих, толкова силно я чувствах...И нарисувах три картини:
Любов-страст
Любов-подкрепа
Любов-страдание ...
...въпрос на гледна точка... Всеки ъгъл на триизмерното пространство роди нова картина... И всяка картина се сля със предишната, и всяка се преля в следващата, докато те напълно се сляха в чиста и съвършена любов...

Бягах от тебе

Разпръснах дрехите ти по земята-
яростно и с плам...
Издрасках с нокти
името ти по стената-
да избоде очите ми от там.
И просната без срам на пода-
гола и без дъх-
така от мисълта за теб
опитах да си тръгна-
за пореден път.
Разкъсах всички листове хартия,
изписани със стихове за теб,
без жал отскубнах своите коси-ония,
които галеше щом гушнех се във теб.
За тебе всеки спомен разруших
и заместих го с усмивка и любов,
но от теб не можех да си тръгна-
открих те в себе си тъй жив-тъй нов.
Разкъсах се-сърцето ми крещеше,
душата ми се молеше със тъжен зов
и само в мисълта за тебе-
открих покой, открих любов-

от теб не бягах вече...

Тихи стъпки

Тихи стъпки,
шепот на монах-
в душата ми
някой
скитал е пак..
С нежни пръсти
обич е рисувал.
С важни устни
бавно неусетно
с мен се е сбогувал...
Тихи стъпки
в сърцето ми
спомен за грях.
Нежни утни
„Обичам те”
шепнат без страх...

Тихи стъпки-
усмивка и страст...
В обятия чужди
изгубих сила и власт...

Ненаписан стих (Но посветен...)

Не написах стих за тебе тази вечер,
безплътна е без теб нощта.
И уж далечен си,
а в себе си дълбоко те открих-
стар рефрен на тъжен кратък стих...
Безсърдечна жалка минах бавно през деня
и така ранима малка чаках аз нощта,
за да имам пак сърце за малко живо във съня...

Ненаписан стих за тебе тази вечер
пак пронизва тъжно мисълта.
И уж далечен си,
а сякаш тук до мен те виждам
как четеш неписани писма...
И пак сърдечна бях за малко през нощта
и така ранима крехка, молех да не идва сутринта,
да не губя своето сърце отново в самотата на деня

Не написах стих за тебе тази вечер,
не открих във мен поезия, а тишина
И уж далечен си,
а всяка моя мисъл
все към тебе тича- тъй гола и сама...
И уж сърдечна съм, но все така за кратко.
Губя себе си след утрото във самота,
а сърцето ми се къса бавно и умира сутринта...

Не разсъмвай, небе

Думи, облечени в мълчание и сълзи във очите-но без разкаяние. Пътища за двама ни затворени. Два затвора са очите ти,заключили във себе си мечти. Да знаеш как боли, когато като непозната гледаш ме със стъклени очи.
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко е наред, няма да се изгубя-за мен не се страхувай!
Пускам те, обич моя, давам ти пространство-да летиш във нови небеса.Остави ме мене-долу в ниското. Пак при теб ще идвам във всяка звездна светлина посоката да ти указвам-да не се изгубиш –без посока и без светлина.
Като звезден прах душата ми във въздуха е разпиляна,за да докосне нежно твоите криле-
тъй слаби.
Като лунен прах душата ми е разпиляна трепти край тебе нежно пътят ти във светлина да озарява.
Сърцето ми в отминала прегръдка днес живее-
това сърце все още твое...
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко ще е наред,не ще се изгубя, но ще ми е студено
Обич моя, не говори! При всяко пълнолуние излез и ме търси-в песента на птицата сиротна,в блясъка на твоята Луна самотна
Вдигни очи към нашето небе и с мене, обич моя, се моли;
„Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!
Да се превърне нощта във прегръдка,
в ласка самотата,
да се превърне в целувка сълзата!
Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!”
С утрото, обич моя, твоят образ от мен си отива-
далечен си-
сърцето ми къса се, къса се и умира…!!!


/"Не разсъмвай, небе!" С утрото сърцето ми умира, за да мина безсърдечна през деня, за да живее моето сърце в сън, в мечта- в спомен!!!/

Писмата ми

Колко писма-
неподписани,
неподпечатани
безмълвно
ти изпращам
всяка нощ.
Колко любов-
неискана,
нечакана
със сълзите си
изписвам в тях
след полунощ.
Пристигат ли при теб
на сън не знам
дали писмата ми четеш.
Но аз пътувам с тях
до теб съм-там...
и тихо в мрака чакам
на глас писмата ми
да зачетеш.
Неписани с ръка,
а със сърце
към тебе думите политат
не във плик,
а в мисъл...
Дали ти знаеш,
че някой някъде
за теб писма е писал...

И в послепис
„Обичам те”
с треперещи ръце
накриво е изписал...

на Т. (отново)