И луната плаче...

Не остана вече сила в нея да се бори, да мечтае. Всичко вътре в нея дълго време вече беше черно, тъжно, празно...
В пустата мрачна стая изтичаше поредната самотна нощ. В объркан кръговрат пред очите й преминаваха спомени и мечти- колкото реални, толкова и далечни. Опитваше с последна надежда да хване спомените, за да ги съхрани. Все още наивно вярваше, че те биха й донесли топлина... Илюзорно се вкопчваше в тях и се молеше да ги възроди, да се случат отново, но те безмилостно умираха в студените й очи. Тогава се обръщаше към мечтите. Събираше сетни сили и дълго ги гонеше, но внезапно се спускаше гъста мъгла, измамливо меките сиви кълба спираха лудешкия й бяг и мечтите размиха се в тях...
Отпуснатото й, самотно- изморено тяло, обгръщаха само разкъсаните завивки. Самотно, огромно и тъжно беше старото, скърцащо легло. И то сякаш плачеше с нея! Изгарящата липса на топлите му нежни ръце, на обичащите му красиви очи убиваше всяка още не родена усмивка...И тя просто се молеше да заспи...
Тишината се разтърсваше от гръм. Бурите в нея крещяха, разкъсваха мъничкото й нежно сърце- разбиваха тишината, както всичко в нея бе разбито-разрушено.
Тя силно стискаше двете си ръце, редеше молитва почти на глас, и тайно извикваше пред себе си образ на нечие мило лице...
През прозорците внезапно нахлу зимния вятър,изду силно завесите...
Ръцете й чертаеха в нищото пак неговия лик. Търсещите й, студени пръсти се опитваха да хванат образа, но вятърът безмилостно и жестоко й го отне...
Лилаво тъжна беше и тази нощ, носеща само умора. Болката в нея бе тъжна и гола. Устните й бавно се разкривиха във фалшиво щастлива гримаса и тя просто заспа...
Луната не грееше вече тъй високо и далеко. Тя слезе от склона небесен при своята малка сестра, плахо надникна във стаята и разля мека светлина по бледото женско лице- там жива бе само една сълза...

Пълнолуние е...

Пълнолуние е...
в очите си скривам луна,
парченце да взема от нея
да нося светлина.
Зениците в мене изгаря,
спомен за стара мечта...
Красива картина
до скоро рисувах,
но в нея някъде
се загубих...
Пълнолуние е...
самотното момиче
не мечтае вече-
картината ми се разтече...
Пълнолуние е...
и старата тъжна луна,
изгасна в очите ми,
днес сива е тя-
обвита в лепкава,
гъста мъгла...

Мъгла

Вали навън,
а в мен мъглата
още стели се-
измамливо меки,
сиви кълба...
Вали навън,
дъждът отича се
по студените,
бледи стъкла...
Вали навън,
но вътре не-
сълзите в мен
изсъхнаха,
обвити в тишина.
Вали на вън
и утрото далече е,
в мъглата няма
жива светлина.
Вали навън,
но в себе си
не раждам вече
дъждове-
не вали във мен!

Вали навън,
а в мен мъглата
още стели се-
измамливо меки,
сиви кълба
в тях губя се,
сякаш навеки.
Вали навън,
а бродя в себе си-
все по-дълбоко
в мъглата,
и тъжна,
и сива,
и пуста е тя.
Вали навън,
гръм разбива
тишината.
Самотно сиво врабче,
отръска си перата
и отново разтвори криле-
да полети през мъглата...