Да можех да бъда твоят ангел...

Да можех да бъда твоят ангел
с розови пръсти
усмивка на твоите устни
в нощта да рисувам.
Да можех да бъда твоят ангел
с нежни длани
очите ти тъжни да галя,
вместо теб да тъгувам

Да можех да бъда твоят ангел
с крила ефирно призначни
при теб да ме води нощта-
във вятър облечена.
Да можех да бъда ангел-
прозрачна и бяла светлина...
В сянката на нощта
по прозореца ти рисувах самота...

Фотоваканция Приморско 2009

фотограф: Йонко Русев
http://www.yonkorusev.com
http://www.facebook.com/profile.php?id=1553897814&ref=name#/yonko.rusev

Фотоваканция 2009

фотограф: Йонко Русев
http://www.yonkorusev.com
http://www.facebook.com/profile.php?id=1553897814&ref=name#/yonko.rusev

* * *

Пак спомени крещят
в душа от болка отмаляла,
сълзите ми днес спят
в усмивка остаряла.
И пак е тъжна-пуста
стаята ми
млечно бяла,
часовникът е спрял
във тишината-
мъртва онемяла.
И пак се спуска мрак,
прозрачно сиви са
в прозорците стъклата.
Нощта е тъжна-
безметежни мисли гонят самотата.

И още в мен живее страх,
че не ражда звуци тишинатa...

* * *

Не искам вече любов
Не искам
Стари песни,
Изкривени усмивки
И спомени...

Не искам вече любов
Не искам
Парещи устни
В горещи целувки
Заключени помисли...

Не искам вече любов
Не искам
Тъжни лирични истории,
Вълщебни приказки-
Фалшиво щастливи спомени...

Не искам вече любов
Не искам
Горчиво страдание
За думи от страх неотронени
Не искам живот в отчаяние
В затвор от мисли отровени

Не искам вече любов-
В мечти и илюзии...

Очите ми парят

Очите ми парят,
че не мога да те видя
През мъглите в тях
към тебе път
не мога да открия
Ръцете ми горят,
че без път
към тебе дълго бродя
и все не достигам
към мен протегнати ръце
Нима забрави
за обич да отвориш
своето сърце...?!

Очите ми парят,
че не мога да те видя
Далечен си,
затворил себе си
във мрачни кули-
до тебе пътища не водят
Към тебе
дълго виках, молих-
ти не чу ли...

Очите ми парят,
че не мога да те видя
през гъстите сиви мъгли...

Ти всички пътища към себе си скри…

Гледна точка

Любов-най-дискутираната, най-сложната, най-вълнуващата, най-многопластовата тема-въпрос на гледна точка...
Любов-подкрепа, Любов-страст, Любов-страдание-въпрос на гледна точка...
Разглеждам любовта като явление-триизмерно, от всеки ъгъл. Точно както Леонардо да Винчи е изучавал обектите-от всеки ъгъл, от всички страни, откривайки и разбирайки истинската им същност, както никой преди наго, както твърде малко хора днес.
Леонардо е рисувал картините си, дълго съзерцавайки образите в тях-от близо, отдалеч, от ляво и дясно, от горе и долу, пречупени и обърнати в огледало...
Така избрах да изучавам, разбирам и чувствам любовта. Ризувам картина в образи и стихове и толкова дълго я съзерцавам-от близо и далеч, пречупена и отразена във вътрешното ми огледало, за да открия гледната точка към любовта-не правилната, не достоверната, не религиозната или дори не научната или философската, а моята...
И нарисувах три картини:
Любов-страст
Любов-подкрепа
Любов-страдание ...
...въпрос на гледна точка... Всеки ъгъл на триизмерното пространство роди нова картина... И всяка картина се сля със предишната, и всяка се преля в следващата, докато те напълно се сляха в чиста и съвършена любов...
Първа беше Любов-страст-ярка и силна. Обагрена в червено, жълто,оранж... Тя беше изгаряща-толкова истинска, че можех да я почувствам физически да пари в мен. Наричах я „страст” , защото палеше всичко в мен. Караше ме да искам, да търся, да копнея. Караше ме да обсебвам и да се оставя да бъда обсебена от нея. Не беше по-силна от мен, но аз не исках да се боря. Исках да бъда в неин плен. Тя приласкаваше умело, обещаваше щастие-физическо, телесно-тленно; обещаваше еуфория-психическа, силна, търсена...
Любов-страст завладяваше съзнанието, замъгляваше мислите... Караше ме да крещя, да се моля, да хапя и дращя със зъби и нокти... да искам пак и да се моля за още... Тя обсебваше, а аз исках да бъда обсебена...
Един върховен миг на неконтролируем екстаз...и после...затишие...дълго затишие...
Втора беше Любов-подкрепа. В топлите цветове на охра, розово и бебешко синьо, успокояващо зелено... Тя не беше пареща, не изгаряше тялото осезаемо, но носеше топлина. Странно чувство за уют и спокойствие, за сигурност и хармония...
Нарекох я „нежност”!
Нежност беше главният, централен образ в тази картина. Нежност имаше крила, с които не можеше да лети високо, но летеше далеко и носеше чувство за уравновесеност.
Нежност раждаше мечти...Не по детски наивни, но също толкова красиви, колкото би родило само чисто, неопетнено детско съзнание. Не бях дете, но мечтаех с размах и сила.
Любов-подкрепа ме караше да се усмихвам; да искам, но и да давам. Да давам без страх, без да меря и тегля колко, кога, как и защо...
Любов подкрепа носеше топлина-топлината от прегръдка, от усмивка, от целувка по челото...
Любов подкрепа беше усещане-усещане на влажни устни, на нежни връхчета на топли пръсти върху мократа ми кожа...
Любов-подкрепа беше сигурност. Увереност, че не си сам, когато се смееш, но и когато плачеш.
Беше желанието да си до, пред и зад човека с теб. До него, когато има нужда от подкрепа във всяка нейна форма. Пред него, когато плува в открито море и изгуби посока. Зад него, когато е на метър от върха, но изгуби кураж да направи последната крачка. Невидима като сянка, осезаема като майчина обич и закрила...до него...до човекът с теб...

До теб!!!

Повярвай ми,
през дни и разстояния,
при тебе пак ще идвам,
ще се опитвам да те стопля!

Във летен дъжд ще се превърна и с топли капчици дъждовни,
по устните ти сухи
ще се разливам нежно и гальовно.

Със вятъра среднощен ще се слея,
при теб отново да ме доведе
и тихо до сърцето ще се сгуша,
за да ме носиш без да знаеш там- до твоето сърце.

И в тъмнината на нощта
в тихата ти стая безшумно ще проникна.
И бавно до леглото ти самотно
трепереща и боса ще притихна.

Невидима за теб, но пак до теб да бъда!


Любов-подкрепа те кара да се смееш, когато другият се смее, да си тъжен, когато другият е, но при все това да преодолееш собствената си болка, защото другият има нужда от твоята сила. Тогава просто прегръщаш човека до теб и в очите му виждаш себе си-познал грижовност, съпричатсност, всеотдайност...И запечатваш този поглед, изпълнен с топлина, с обич и признателност дълбоко в съзнанието си, за да го извикваш всеки път, когато в теб се прокрадва съмнение: „Той ли е или мога да получа повече?” Тогава тази прегръдка, този поглед, тази кратичка секунда на съвършена топлина, любов и близост те кара да забравиш всяко съмнение, всеки въпрос, всака несигурност...
Любов-подкрепа е хармония...

Остани до мен...

Остани до мен-
смирен и нежен...
Остани и ме послушай.
Ще чуеш тихи истини,
изречени почти на глас.
Ще узнаеш грешни помисли,
ще върнеш болезнени спомени,
но остани до мен-
обичан и простен....

И толкова дълго се взирах в Любовта и търсих нови, други гледни точки...и се роди нова картина-Любов-страдание...Тя не носеше цветове, не беше обагрена в слънчеви, летни краски, тя беше картина от контрасти на черно и бяло. И аз се чувствах черно-бяла и черно-бели бяха дните ми-мъгливи и сиви... Вали навън, аз бродя в себе си-все по-дълбоко в мъглата, и тъжна, и сива, и пуста е тя и тъжно, и сиво, и пусто е в мен, когато гледам тази картина...
Любов-страдание оставя белези в теб- не истински, но също толкова болезнени, невидими, но също толкова срамни, като видимите, душевни, но също толкова грозни и дълбоки, като физическите..., защото не видимите белези са тези, които определят човек, а невидимите-тези, които са дълбоко в него...
Любов-страдание е болка-истинска, силна, пареща...
Любов страдание не носи крила-тя отнема крила...


Къде са ми крилата

Къде са ми крилата...?!
В пропастта изгубих ги,
окаяни и омърсени,
сега са там- на дъното... разлагат се!

Къде са ми мечтите...?!
Във вечност разпилях ги,
неизживяни и забравени,
сега мечти са те на някой друг!

Къде са ми усмивките...?!
Във болката изгаснаха,изгубих ги .
Сега са там- някъде дълбоко в мен
и чакат теб да ги събудиш!!!

И толкова дълго се взирах в любовта, толкова дълго я търсих, толкова силно я чувствах...И нарисувах три картини:
Любов-страст
Любов-подкрепа
Любов-страдание ...
...въпрос на гледна точка... Всеки ъгъл на триизмерното пространство роди нова картина... И всяка картина се сля със предишната, и всяка се преля в следващата, докато те напълно се сляха в чиста и съвършена любов...

Бягах от тебе

Разпръснах дрехите ти по земята-
яростно и с плам...
Издрасках с нокти
името ти по стената-
да избоде очите ми от там.
И просната без срам на пода-
гола и без дъх-
така от мисълта за теб
опитах да си тръгна-
за пореден път.
Разкъсах всички листове хартия,
изписани със стихове за теб,
без жал отскубнах своите коси-ония,
които галеше щом гушнех се във теб.
За тебе всеки спомен разруших
и заместих го с усмивка и любов,
но от теб не можех да си тръгна-
открих те в себе си тъй жив-тъй нов.
Разкъсах се-сърцето ми крещеше,
душата ми се молеше със тъжен зов
и само в мисълта за тебе-
открих покой, открих любов-

от теб не бягах вече...

Тихи стъпки

Тихи стъпки,
шепот на монах-
в душата ми
някой
скитал е пак..
С нежни пръсти
обич е рисувал.
С важни устни
бавно неусетно
с мен се е сбогувал...
Тихи стъпки
в сърцето ми
спомен за грях.
Нежни утни
„Обичам те”
шепнат без страх...

Тихи стъпки-
усмивка и страст...
В обятия чужди
изгубих сила и власт...

Ненаписан стих (Но посветен...)

Не написах стих за тебе тази вечер,
безплътна е без теб нощта.
И уж далечен си,
а в себе си дълбоко те открих-
стар рефрен на тъжен кратък стих...
Безсърдечна жалка минах бавно през деня
и така ранима малка чаках аз нощта,
за да имам пак сърце за малко живо във съня...

Ненаписан стих за тебе тази вечер
пак пронизва тъжно мисълта.
И уж далечен си,
а сякаш тук до мен те виждам
как четеш неписани писма...
И пак сърдечна бях за малко през нощта
и така ранима крехка, молех да не идва сутринта,
да не губя своето сърце отново в самотата на деня

Не написах стих за тебе тази вечер,
не открих във мен поезия, а тишина
И уж далечен си,
а всяка моя мисъл
все към тебе тича- тъй гола и сама...
И уж сърдечна съм, но все така за кратко.
Губя себе си след утрото във самота,
а сърцето ми се къса бавно и умира сутринта...

Не разсъмвай, небе

Думи, облечени в мълчание и сълзи във очите-но без разкаяние. Пътища за двама ни затворени. Два затвора са очите ти,заключили във себе си мечти. Да знаеш как боли, когато като непозната гледаш ме със стъклени очи.
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко е наред, няма да се изгубя-за мен не се страхувай!
Пускам те, обич моя, давам ти пространство-да летиш във нови небеса.Остави ме мене-долу в ниското. Пак при теб ще идвам във всяка звездна светлина посоката да ти указвам-да не се изгубиш –без посока и без светлина.
Като звезден прах душата ми във въздуха е разпиляна,за да докосне нежно твоите криле-
тъй слаби.
Като лунен прах душата ми е разпиляна трепти край тебе нежно пътят ти във светлина да озарява.
Сърцето ми в отминала прегръдка днес живее-
това сърце все още твое...
Само това ще ти кажа-не ме съжалявай-всичко ще е наред,не ще се изгубя, но ще ми е студено
Обич моя, не говори! При всяко пълнолуние излез и ме търси-в песента на птицата сиротна,в блясъка на твоята Луна самотна
Вдигни очи към нашето небе и с мене, обич моя, се моли;
„Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!
Да се превърне нощта във прегръдка,
в ласка самотата,
да се превърне в целувка сълзата!
Не разсъмвай, небе! Недей да гониш Луната!”
С утрото, обич моя, твоят образ от мен си отива-
далечен си-
сърцето ми къса се, къса се и умира…!!!


/"Не разсъмвай, небе!" С утрото сърцето ми умира, за да мина безсърдечна през деня, за да живее моето сърце в сън, в мечта- в спомен!!!/

Писмата ми

Колко писма-
неподписани,
неподпечатани
безмълвно
ти изпращам
всяка нощ.
Колко любов-
неискана,
нечакана
със сълзите си
изписвам в тях
след полунощ.
Пристигат ли при теб
на сън не знам
дали писмата ми четеш.
Но аз пътувам с тях
до теб съм-там...
и тихо в мрака чакам
на глас писмата ми
да зачетеш.
Неписани с ръка,
а със сърце
към тебе думите политат
не във плик,
а в мисъл...
Дали ти знаеш,
че някой някъде
за теб писма е писал...

И в послепис
„Обичам те”
с треперещи ръце
накриво е изписал...

на Т. (отново)

И Луната плаче

И луната плаче,
но сълзите й не са човешки.
Те са в пяната на морските вълни-
разбили се в скалите
стари грешки...
И луната плаче,
Но сълзите й не са човешки.
Те са малки капчици дъждовни-
изплакани в самотна нощ
от облаците тежки...

Сълзите на Луната
не са човешки,
но от човешките по-силно
парят и горят...
Очите на Луната,
от човешките по-тъжни и сами,
раждат солени, мъртви води-
раждат реки...

И луната плаче-
сама сред звездното небе
В очите тъмни на сираче
е скрита болката на лунното сърце
И луната плаче,
но не сбира своите сълзи
с безплътни призрачни ръце
И луната плаче
с очите на самотно дете...

Не търси във мен

Не търси във мен надежда,
тя отдавна е прокудена
от моето сърце-
вътре в него
черна бездна
го дели на две...
Не търси във мен любов,
тя отдавна се изплъзна
изпод моите ръце
днес са сухи,
непознали нежност
с мен линеят те...
Не търси във мен усмивки
те отдавна са заспали
в спомен за щастливи дни.
Днес във мен живеят
стари рани
и от тях боли...

Но не търси във мене и сълзи
очите ми днес са сухи реки...!!!

Усмивките на клоунът

Клоунът след всяко шоу
маската си сваля...
От лицето бавно изтрива
усмивка фалшива-
клоунът е тъжен…
В старо огледало
истина за себе си открива.
Клоунът, когато е без маска
не се усмихва-
не танцува…
Всеки ден със грим рисува-
за да забрави истинското си лице.
Всяка нощ във себе си притихва,
за да скрие болката във своето сърце…
Клоунът дори с треперещи ръце
усмивка ще ти подари…
ще минат дни, ти ще забравиш,
но не и той-
усмивките си клоунът брои,
че всяка е тежко платена –уви…

На сън летяла

И снощи пак съм полудяла,
разбрах това на сутринта.
По белезите в мен личеше
на сън отново съм летяла
надалече...
Говорих си с луната
пребледняла,
а болката във мене нямаше я-
беше онемяла.
И снощи пак съм полудяла
разбрах това на сутринта.
По белезите в мен личеше
на сън отново съм летяла
надалече...
повярвах, че съм имала криле
но не се събудих птица
не се събудих и дете...

Аз не съм мъртва (Любовта не умира...)

Недей, не идвай
край гробовете,
в тъжно заспалата нощ
там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм вятърът,
който сам себе си
гони във клоните,
който към залеза тича
дълго-
без да губи мощ...

Недей, не идвай
край гробовете,
не падай на колене
върху земята мокра
Там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм в крилата
на белите птици
Идвам отдалече, но летя
там над черните жици,
все към нови небеса.

Недей, не идвай
край гробовете,
за мене не плачи,
ръце заровил
във земята рохка,
там не ме търси-
аз не съм мъртва...
Аз съм в дъжда
нежно разлял се
по сухите ти устни.
За мен,когато плачеш
аз живея в твоите сълзи.

Недей, не идвай
край гробовете,
изгубил своята усмивка,
към Бог със ярост не крещи,
а тихичко,
почти на глас се помоли.
Недей, не идвай
край гробовете
в студената земя не ме търси-
аз не съм мъртва...

Недей, не идвай
край гробовете
за мене дълго не тъжи.
С поглед, тъжно сведен,
не ме търси във черната земя
Аз не съм мъртва.
Аз съм в нежните бели цветя,
смело пробиващи през пръстта,
търсят чистата светлина.
Аз съм в тях-
да ти подаря красота.

Недей, не идвай
край гробовете.
Нервно не рови във пепелта
на стари спомени.
Там не ме търси-
аз не съм мъртва.
Аз съм сред листа отронени
на топъл бриз от нежната ръка .
Аз съм мигаща звезда,
над твоя лик разляла
мека светлина.

Недей, не идвай
край гробовете
От болка дрехите си
не разкъсвай с жарък плам
Там не ме търси-
аз не съм мъртва
Аз съм във сърцето ти-
тихо чакам да погледнеш там –
топлина и обич да ти дам.
Като нежна музика
във тебе ще живея-
да не бъдеш сам...

Недей, не идвай
край гробовете,
в тъжно заспалата нощ
Аз не съм там-
аз не съм мъртва...

На Т. Г.
(който може да открие метафорите в техния истински смисъл)

Към Апостола

Още ли имаш сили, Апостоле,
през времето към нас да вървиш,
за трудните си идеали да се бориш...
По стъпките ти дълбоки в снега
днес има ли кой гордо да крачи,
а гарванът отдалече
все още се чува грозно да грачи...
Аз моля се, Апостоле,
в сърцата ни да вложиш своя идеал
И как заради тебе искам днес
народът си да видиш цял...
Още виждам те , Апостоле,
как бродиш сам, все напреде-
към мечтите
за братство, свобода и равенство
И питам се кога през времето
със дните
угаснаха на идеалите искрите
А цялото човешко множество
днес бърше на предателството
и на злобата сълзите...

Поклон пред Апостола!!!

Не идвай

Недей-
не идвай,
ти любов,
за теб заключена е
входната врата.
Недей-
не ме моли...
Прости,
че те оставям вън,
но място в мен
за тебе
вече няма.
И колко трудно е
от тебе да се бяга,
затова те моля-
остани на прага.
А някой ден
ще съм готова
да те пусна
във сърцето-
знам...,
но дотогава
ти ме чакай там-
пред прага.

Не питай

Недей,
не питай,
погледни в очите-
без глас те всичко
ще ти кажат.
Недей,
не изтривай
нежно
от лицето ми сълзите
те могат много да разкажат.
Недей,
не питай
от какво съм изморена,
за тебе спомена
прегръщах и танцувах.
И колко пъти
на старата ти снимка,
леко прогорена,
устните целувах.
Недей,
не питай как съм
не утеха носи в мене
споменът горчив.
Недей,
не идвай
тази нощ при мене
ти- стар,тъжен мотив
от лиричен стих...
Недей,
не питай,
погледни в очите-
без глас те всичко
ще ти кажат-
тихо болката ми
могат да разкажат-
самотна колко бях
и тази нощ
на спомена за тебе
тъжни песни нежно пях...

НА Т. Г.

Дороти, не плачи

Дороти, още ли искаш
да се върнеш в къщи…?!
Не бързай, Дороти,
не дом е празното сърце-
бурята отдавна го отне!
Дълго пътува, Дороти,
по пътища пусти и тъжни.
Ти колко порасна по пътя си,
мило момиче,
а лачените ти обувки,
изтъркаха се,
отесняваха вече…
Не се страхувай, Дороти-
пътувай…
ти още вярваш във вълшебства-
в любовта…
Отново пробваш пулса си,
но ето-
нищичко не чуваш, Дороти-
тъжно осъзнаваш-
някой ти е взел сърцето…
Не се страхувай, Дороти,
не е сбъркан героя-
тенекиеният човек няма го-
това днес си ти…
Усмихни се дори на сила,
мила моя.
Сама за ново сърце се моли!
„Какво държиш във топли длани,Дороти?”
„Пазя новото си сърце!”
„Но нима не виждаш, Дороти,
от дърво е сърцето в твоите ръце…”

Тихо,мило дете, не плачи-
вълшебник не съществува- уви!!!

Вятър

Самотен вятърът върви по тротоара
обгърнат в есенната тишина,
а болката отдавна остаряла
напуска днес сърцето на града.

А вятърът от себе си не бяга
безмислено е да се бори за това
В прегръдка силна града той стяга,
но не носи с нея топлина...

По улиците на града вятърът тича,
гони любовта
да си открадне от нея усмивка,
но безплътна е студената му длан-
усмивката стопи се-
вятърът остана сам...

В сивия ден вятърът сам е и плаче
от клоните сухи той рони листа-
цветно красив е на вятъра плача...

И луната плаче...

Не остана вече сила в нея да се бори, да мечтае. Всичко вътре в нея дълго време вече беше черно, тъжно, празно...
В пустата мрачна стая изтичаше поредната самотна нощ. В объркан кръговрат пред очите й преминаваха спомени и мечти- колкото реални, толкова и далечни. Опитваше с последна надежда да хване спомените, за да ги съхрани. Все още наивно вярваше, че те биха й донесли топлина... Илюзорно се вкопчваше в тях и се молеше да ги възроди, да се случат отново, но те безмилостно умираха в студените й очи. Тогава се обръщаше към мечтите. Събираше сетни сили и дълго ги гонеше, но внезапно се спускаше гъста мъгла, измамливо меките сиви кълба спираха лудешкия й бяг и мечтите размиха се в тях...
Отпуснатото й, самотно- изморено тяло, обгръщаха само разкъсаните завивки. Самотно, огромно и тъжно беше старото, скърцащо легло. И то сякаш плачеше с нея! Изгарящата липса на топлите му нежни ръце, на обичащите му красиви очи убиваше всяка още не родена усмивка...И тя просто се молеше да заспи...
Тишината се разтърсваше от гръм. Бурите в нея крещяха, разкъсваха мъничкото й нежно сърце- разбиваха тишината, както всичко в нея бе разбито-разрушено.
Тя силно стискаше двете си ръце, редеше молитва почти на глас, и тайно извикваше пред себе си образ на нечие мило лице...
През прозорците внезапно нахлу зимния вятър,изду силно завесите...
Ръцете й чертаеха в нищото пак неговия лик. Търсещите й, студени пръсти се опитваха да хванат образа, но вятърът безмилостно и жестоко й го отне...
Лилаво тъжна беше и тази нощ, носеща само умора. Болката в нея бе тъжна и гола. Устните й бавно се разкривиха във фалшиво щастлива гримаса и тя просто заспа...
Луната не грееше вече тъй високо и далеко. Тя слезе от склона небесен при своята малка сестра, плахо надникна във стаята и разля мека светлина по бледото женско лице- там жива бе само една сълза...

Пълнолуние е...

Пълнолуние е...
в очите си скривам луна,
парченце да взема от нея
да нося светлина.
Зениците в мене изгаря,
спомен за стара мечта...
Красива картина
до скоро рисувах,
но в нея някъде
се загубих...
Пълнолуние е...
самотното момиче
не мечтае вече-
картината ми се разтече...
Пълнолуние е...
и старата тъжна луна,
изгасна в очите ми,
днес сива е тя-
обвита в лепкава,
гъста мъгла...

Мъгла

Вали навън,
а в мен мъглата
още стели се-
измамливо меки,
сиви кълба...
Вали навън,
дъждът отича се
по студените,
бледи стъкла...
Вали навън,
но вътре не-
сълзите в мен
изсъхнаха,
обвити в тишина.
Вали на вън
и утрото далече е,
в мъглата няма
жива светлина.
Вали навън,
но в себе си
не раждам вече
дъждове-
не вали във мен!

Вали навън,
а в мен мъглата
още стели се-
измамливо меки,
сиви кълба
в тях губя се,
сякаш навеки.
Вали навън,
а бродя в себе си-
все по-дълбоко
в мъглата,
и тъжна,
и сива,
и пуста е тя.
Вали навън,
гръм разбива
тишината.
Самотно сиво врабче,
отръска си перата
и отново разтвори криле-
да полети през мъглата...

По улиците на нощния град

Сама вървя по улички-
тесни, пусти и мрачни,
те носят във мене
студена тъга.
Разхождам се нощем
заспал и утихнал е
в мрака града.
На тъмната улица в края
старица сухо ми проговаря,
със стъклените си,
тъжни очи,
тя моли ме
с нея за миг да остана.

Сама вървя по улички-
тесни, пусти и мрачни,
забравям със крачките
всяка суета.
Скитам се още нощем,
мръсен, студен е
и забравен града.
Сама си говоря
с изоставени къщи-
сенки пред очите ми
гонят се,
черна котка
от ъгъла на стаята ми се мръщи...

Сама вървя по улички-
тесни, пусти и мрачни
всяка тъжна картина
в мене оставя следа.
Негостоприемен,студен
и нещастен е
нощем града.
Дъждът трудно отмива
от улиците калта...
А градът бавно събужда се,
скрива мрака
в себе си-
да посрещне утрото
в светлина...

От къде извират сълзите

От къде извират сълзите,
дъждът ли ражда ги-
мънички капчици чисти
върху есенните сухи треви?!
В сърцето ми ли
изворите им дълбоко са скрити-
в сърцето на птица ранена,
разтворила криле
в последен полед към края на дните
Колко болка могат да изплачат очите?!

И в тази нощ дъждовна,
изкапва от клепките ми поредна сълза
и тя като мене толкова е сама,
оставя в душата студена следа
и тъжна умира на устните в крайчеца.
Утрото бавно изгрява,
бледорозово е навън
„Добро утро” прошепва ми самотата
до мене събуди се и сълзата...

В едно кафене

С тебе отново сме двама
в едно кафене,
след толкова много години
съдбите ни разделили на две
Срещат се погледите ни бързо-
между нас отново
пламват искри...Боли ме...
До тебе запалват цигара
и в очите ти виждам сълзи,
казвам си просто
кафето може би ти горчи...
Някой ме заговаря
до мене не стигат чуждите думи,
в мислите си пред тебе заставам,
нежно целувам топлите ти очи.
Отминали мигове
бавно се връщат,
назад във годините...
С тебе се търсим
през масите
с поглед силно те прегръщам,
усмихвам ти се,
но с гръб се обръщам...
В очите ми натежaли изплуват сълзи,
цигареният дим в очите люти,
кафето студено е и ми горчи...

Заспи, любов, до мен

Добре дошла, любов!
Ти идваш пак в съня ми-
безплътна, искрена и нежна.
И тази нощ във мене оживяваш
все още силна, истинска и моя
дори и само във съня.

Усмихваш се на сън, любов,
нежно както само ти го можеш.
Очите ти-звезди пред мен изгряват,
а те са меки, топли, но дъждовни
като есента...Нали не плака, ти любов

Остани, любов! Заспи до мене в моя сън,
отдъхни на глас след дълъг ден,
така студено е навън...
Не ми е нужно друго вече,
освен да бъдеш тук сега до мен,
склони на рамо уморена си глава-
заспи любов- до мен!!!

Отвъд прага

Ти знаеш ли
какво е да си скитник,
да странстваш без любов
във свят изпълнен с нея?!
Ти можеш ли
без нея да живееш,
да криеш в душа си
и болка, и нежност, и вина?!
Ти искаш ли
да вярваш и да търсиш нея-
любовта
сам можеш ли
по пътя неин да вървиш
следващ илюзорна мечта?!

Аз знам
какво е да си странник,
изгубен без любов-
за нея знам какво е да се бориш
Аз знаех, вярвах и се молих,
по пътя дълъг продължих,
и падах , и се губих и ранена бях,
но пътя не смених...
Сега стоя на прага на своето сърце-
сама съм, но стискам силно с вяра
двете си ръце
и моля се,Любов,
щом прекрача прага
да открия истинското ти лице...

* * *

Разкажи ми
как тишината заспива
в края на нощта.
Нарисувай ми
как нежно
звездите
над мене
танцуват,
за да не бъда
сама.
Със думи
тихо
ми разкажи
как капките
летни дъждовни
сливат се
в цветна дъга.
В картини
ми покажи
как се раждат
усмивки,
как в сърцето
изгряват мечти.
Разкажи ми
как деня остарява
бавно
и заспива
в нощната тишина.
Опиши ми
красиво
как сърцето на птица
заспала,
в съня й
отново лети
все нагоре,
както птицата
е летяла преди.
До леглото ми
тихо застанал,
приказка нежна
ми разкажи...

Недосънувани сънища

В недосънуваните сънища
тебе още чакам,
моля се нощта да те върне,
спомен за усмивка
със себе си да донесеш
В недосънувани спомени
все тебе откривам
Сърцето ми мъничко,
обич за тебе в себе си
нежно е скрило
В недосънувани сънища
и тази нощ е тъжно
във мене,
тайничко пак
се усмихвам
на спомен за тебе…

Невъзможно твоя

Невъзможно твоя
и тази нощ
сама ще бъда
в прегръдката
на тишина.
Невъзможно щастлива
и тази нощ
ще се усмихвам
на спомен
за топлина.
Невъзможно твоя
спомени
с мечтите ми
се вплитат,
едни други
се отричат.
Невъзможно щастлива
се откривам
в сълзите си
За кой път
все тях
изтривам
от страните си,
а на сутринта
пак там ги
намирам...
Невъзможно твоя
със спомен
за нежност
заспивам...

Пясъчна жена

Пясъчна жена,
родила се
от морските вълни,
с пясъчно
тъжно сърце-
толкова бури
оставили са
в него следи
Пясъчна жена
с изкуствени
тъжни очи
по клепките й
черни
блестят
солени сълзи.

Пясъчна жена
живяла
без спомени и мечти
В пясъчното й
мъртво сърце
заспиват
никога не изречени
думи.
Пясъчна жена,
отрекла се
от себе си,
на вятъра
разпиляла се,
забравила е
мечтите си-
за друг е живяла-
все толкова
пясъчно слаба... жена...