Гълъб ранен

Ако гълъбът ранен политне,
ще достигне небе.
Силно ще бие мъничкото му сърце
и в последен полед
животът ще напусне
крехкото телце....

Сянка

Ти,виждал ли си сянка да върви сама
и знаеш ли какво изгубила е тя...
Ти,знаеш ли как аз сама
погубих своята душа
и колко страдах след това...
Ти,знаеш ли аз сянка съм сега
от това ,което бях някога-
сянка на жена...

Остани до мен...

Остани до мен-
смирен и нежен...
Остани и ме послушай.
Ще чуеш тихи истини,
изречени почти на глас.
Ще узнаеш грешни помисли,
ще върнеш болезнени спомени,
но остани до мен-
обичан и простен....

Поглед,тъжно сведен

В погледа ми, тъжно сведен,
можеш ли да прочетеш-
колко болка в мене си оставил...

С погледа си,тъжно сведен,
можеш ли да отречеш-
чувствата към мене си забравил...

Толкова жалко...

И стенех,и виках,и страдах,
с болка проклинах света.
А всичко е толкова жалко,
когато откриеш колко за малко
е жива страстта...

Ще боли,ще молиш,
ще страдаш,ще ме прегърнеш,
но сърцето ми мъртво
не можеш да върнеш...!!!

Ще ми платиш...

Ще ми платиш за всяка сълза,
за всяка тъжна минута,
за треперещите ми ръце-
ЩЕ МИ ПЛАТИШ СЪС СВОЕТО СЪРЦЕ...!!!


На този ,когото съм обичала преди....

Когато ЛЮБОВТА угасне....

Когато любовта угасне
догаря в камината пламък.
Когато от страстта спомен остане-
сърцето студен е камък.

Виждам залеза в сълзите ти,
но не плачеш за мен.
Ще открия изгрева в мечтите си,
ще посрещна с усмивка новия ден!

Искам да съм...

Искам да съм спомен
в мислите ти да скитам в нощта.
Искам да съм буря
да отнеса всяка тъга.

Искам да съм Слънце
пред теб да разкрия красотата на света
Искам да съм Луна
да ти покажа тайните на нощта.

Искам да съм ангел
да докосна сърцето ти нежно с ръка.
Искам да съм демон
да запаля в теб огъня на страстта.

Искам да съм море
да отмия от тебе греха
Искам д асъм дете
да върна в теб радостта....

Кое е най-важното чувство

Имало едно време...,много ,много отдавна...,а може би не чак толкова...може би и до днес го има...Но все пак Имало едно време един млад,мъж на има Габриел-красив и много чувствителен.Сърцето и душата му били толкова големи,че в тях той побирал всички чувства.Той познавал и изпитвал всички борещи се в него емоции и понякога това го обърквало...
Един ден той силно си пожелал да успее да разбере кое е най-важното чувство.И толкова силно го искал,че самите чувства решили да му дадат отговор и започнали да го напускат,за да му покажат кое е най-важното чувство.
Първо го напуснал Егоизмът.
-Защо си отиваш...?
-За да бъдеш по-всеотдаен към хората-отговорил Егоизмът.
След това си тръгнала и Суетата
-И ти ли не си най-силното чувство-попитал Габриел
-Не съм! Аз ти помагах да видиш красивото в себе си,но често ти пречех да откриеш красотата в другите...
След Суетата си тръгнала и Глупостта.
-А ти ,защо си отиваш...!?
-За да остане Познанието и Любопитството да търсиш и опознаеш всичко ново и важно в света.
Тъгата трудно се решила да напусне сърцето на младия мъж,но го сторила,защото трябвало да направи място на най-силното и красиво чувство.
-Защо си отиваш ,Тъга...?!
-За да не чувстваш Болка и Самота.Ако остана никога няма да разбереш кое е най-важното чувство...
Тогава младият мъж си помислил,че най-силното чуввство е Щастието.Но точно в този момент и то го напуснало.Габриел бил смутен:
-Почакай ,Щастие!Когато Тъгата ме напусна бях сигурен,че ти си най-святото чувство.Защо и ти ме напускаш,защо си отиваш.Какво остава след теб?!
-Отивам си,защото най-силното чувство ще ти даде повече щастие,отколкото дори аз бих могло да ти дам.
Мъжът се почувствал объркан.Започнал да търси в душата и сърцето си.Чувствал се празен,не откривал нищо.Всички чувства си били отишли.Точно когато щял да се откаже да търси най-силното чувство в едно тайно малко местенце в сърцето си открил нещо непознато.
-Какво си ти-попитал плахо
-Аз съм най-важното и силно чувство.
-Как се казваш?!
-Казвам се ЛЮБОВ!!!
-А защо се криеш тук?!
-Чаках да ме откриеш...!
-Винаги ли си била тук?
-Да! Понякога те натъжавах,понякога те правех щастлив.Но в добри и в лоши времена винаги бях тук...до теб и със теб...,защото само обичащият е способен да разбере колко велика е ЛЮБОВТА...!!!

дата:08.05.2008г.Днес не е специален ден ,но написах това за вас-за да ви пожелая най-силното,важно и най-свято чувство-ЛЮБОВ!!!

* * *

Като гълъб ранен
задръж ме в ръцете си;
притисни ме до сърцето си.
Очите ми уморени в последен сън притвори;
дъхът ми сетен в целувка съхрани.
Любов в един миг се чувства-
мигът,в който най-силно боли,
когато гълъбът затвори очи....

Просто мълчиш...

На силен огън ли гориш
или в теб умира тъжен пламък...
На лицето ти изгрява ли усмивка
или в дланта ти заспива сълза...
В очите ти грее ли блясък
или умело прикриваш жестока тъга...
С очите си виждаш ли
или се губиш в мъгла...
С ръцете докосваш ли
или чувстваш самота...
Мене забрави ли
или не разбра моята топлина...
Сълза на устните ти ще умре,
усмивка няма да изгрее.
И спомена за мене ще бледнее,
но болката по тебе -НЕ!!!
В ръцете й изгаряш ли ти тази нощ
или мислите те водят при мен...
Очите ти бавно губят ли мощ
на прегръдката й нежна в плен...
И със всяка целувка за мен ли се молиш
и със всеки нов порив за мен ли тъжиш... -просто мълчиш...!!!

Гласът на спомена

Студен и тъжен Вятърът почука на прозореца й. Две дъждовни капки бавно се свлякоха по стъклото, оставяйки ивички вода. Блестяща сълза - самотна и гореща - се стече по лицето й и замръзна на крайчеца на устните й.
Тя се огледа в стаята - тъмна,пуста,дори плашеща. Отиде до прозореца и дълго гледаше нощната картина. От отминалата буря бе останал само Вятърът, който гонеше есенните листа. Откъсваше ги, отделяше ги от клоните на тъжните, стари дървета и ги понасяше по улицата, завихряше ги в бурен танц и после ги захвърляше надалеч...
И точно когато в нея се бореха толкова мисли- тя се стресна. Вятърът, смразяващ нахлу в стаята й. Счупи прозореца,изду завесите, които я обгърнаха в мрачни воали и тя чу глас-далечен и странен:
-Самотна ли си?- попита я непознатия глас
„Самотна като Луна, гонеща Слънцето, като дете, търсещо майка си...”- помисли си , но не смееше да си признае на глас... ”Самотна съм”- тихо прошепна на себе си. ” Аз знам какво е да си сам- познавам тази болка. И сълзите горчиви и дните сиви-за самотата всичко знам”
-Помниш ли...
-Какво?- попита със страх
-Помниш ли как се обича? Сърцето ти помни ли какво означава „Любов”...?
-Не съм забравила... Обичам!!!- откъслечно отговори. Беше уплашена, смутена и не успяваше да подреди мислите си.
В тъмната стая беше сама, само тя и вятърът, който я караше да си спомня... за обичта. Болезнени мисли се гонеха в главата й- недовършени изречения и мисли, които отдавна не смееше да произнесе на глас.
- Спомни си!- прикани я непознатия
- Страх ме е ... – призна си тя с треперещ глас
- Тогава аз ще ти припомня...
Усети странна умора и бавно се отпусна в нечии непознати ръце, който я понесоха към... спомена. Видя пред себе си познати ,усмихнати очи. Очи,които й донесоха както спокойствие, така и силно чувство на болка. Спомни си млад мъж- чаровен и мил. Видя го сред тълпа от непознати и погледа и се спря на него-той беше там, чакаше я- след толкова време. Усмихна й се и я хвана за ръка. Поведе я към тиха река, към нежно безоблачно небе. Седна тихо до нея, прегърна я, каза й „Обичам те”... Тя се усмихна...
-Виждаш ли... Щастлива си- чу се пак непонатия , странен глас...
-Защото той е до мен...
-Не той , а спомена за него...
Не чу последните му думи. Тя беше щастлива- там на брега на тихата вода, с единствения , който имаше силата да й дари щастие.Не помнеше откога не се бе усмихвала , но сега и не мислеше за това. Тя също каза „Обичам те”- толкова пъти бе го повтаряла на ум, бе го крещяла на глас, но него го нямаше , нямаше как да я чуе. Сега бе до нея- толкова истински, толкова мил, толкова обичащ. Тя просто го гледаше и се губеше в очите му...
-Такъв го запомни - отново се чу непознатия глас- такъв го носи в себе си...
Отново го погледна, виждайки себе си в очите му. Почувства го толкова близък, но и толкова далечен. Опита се да го целуне, да го докосне по лицето , но красивият образ се разми пред нея...Образ, който бавно изчезна, но остана завинаги в сърцето й. Образ, от който сякаш искаше да избяга, но който се завръщаше всяка нощ в съня й.”Спри..., не си отивай..., почакай ме..., вземи ме с теб ... Обичам те...!!!” Очите й се напълниха със сълзи.
-Защо плачеш... само преди минута се усмихваше...?! - чу отново странния,далечен глас
-Защото съм САМА- призна си тя с треперещ глас.
-Не си сама- споменът е с теб.
-Кой си ти?- събра смелост и попита. - Кой си ти? Защо дойде при мен?
-Аз съм гласът на спомена. Този спомен, който те накара да се усмихнеш. Този спомен, който просълзи очите ти... Когато ме забравиш- ЩЕ БЪДЕШ ЩАСТЛИВА...
Тя почувства хлад,студеният вятър я обгърна в мрачна прегръдка. Спомени, усмивки, целувки, сълзи... - през главата й минаваха толкова много недовършени мисли. Почувства се уморена. Сипа си в чаша силно уиски. Отпи глътка, ръцете й трепереха. Изтърва чашата, която се пръсна на стотици малки парченца. Тя се огледа в тях- толкова много тъжни очи я гледаха от парченцата стъкло. Толкова много разпилени , угаснали, умрели мечти видя тя в тези очи. В тях позна себе си...
Смразяващият вятър я прониза. Беше уморена и тъжна. Отпусна се в прегръдката му, клепките й бавно натежаха и тя просто заспа...



За да разбереш смисъла на тези думи-чети със сърцето ,а не с очите си...!!!

В пепелта след жарава...

В пепелта след жарава...
изгубих душата си,
от болка и скръб почерняла
оплаках съдбата си
В пепелта след жарава...
опитвам да разпаля чувства забравени,
да си спомня думи неизказани ,
да изтрия сълзи неизплакани
В пепелта след жарава...
сянката своя намерих-
с очи въглени догорели,
искри след последен пламък замрели
В пепелта след жарава....
спомена за тебе зарових
като птица бяла след тежък полет замряла
В пепелта след жарава...
душата си от болка отрових,
но любов от тебе не измолих!!!