Тихи стъпки,
шепот на монах-
в душата ми
някой
скитал е пак..
С нежни пръсти
обич е рисувал.
С важни устни
бавно неусетно
с мен се е сбогувал...
Тихи стъпки
в сърцето ми
спомен за грях.
Нежни утни
„Обичам те”
шепнат без страх...
Тихи стъпки-
усмивка и страст...
В обятия чужди
изгубих сила и власт...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
4 коментара:
не съм срещал толкова чувствена натура досега, като теб! Имаш дарбата и което е по-важно, намерила си начин да се изразяваш толкова красиво. Успех и занапред!
Искрено благодаря за коментара
Не мисля, че изобщо съществува подобна симбиоза между чувственост, излъчване, ум и природна красота. Бог дарява на всекиго по нещо... нещо което да помага на човека да открива пътя си дори и в тъмнината... Ти обаче си получила много повече от всеки друг. Струва ми се обаче, че името ти (Магдалена) е сред най-любимите господни... изводи би имало много.
Бог дарява - бог отнема. Името ти е едновременно тежък кръст и дар. Винаги ще има светлина за теб в тъмнината. Постигнатата симбиоза между вътрешните и външни качества е недостижима за много, но не и за теб! Бих изписал много по темата, но не тук... не сега! Страхотни стихове и невероятна скорост на развитие! Поздравявам те :)
Публикуване на коментар