Гласът на спомена

Студен и тъжен Вятърът почука на прозореца й. Две дъждовни капки бавно се свлякоха по стъклото, оставяйки ивички вода. Блестяща сълза - самотна и гореща - се стече по лицето й и замръзна на крайчеца на устните й.
Тя се огледа в стаята - тъмна,пуста,дори плашеща. Отиде до прозореца и дълго гледаше нощната картина. От отминалата буря бе останал само Вятърът, който гонеше есенните листа. Откъсваше ги, отделяше ги от клоните на тъжните, стари дървета и ги понасяше по улицата, завихряше ги в бурен танц и после ги захвърляше надалеч...
И точно когато в нея се бореха толкова мисли- тя се стресна. Вятърът, смразяващ нахлу в стаята й. Счупи прозореца,изду завесите, които я обгърнаха в мрачни воали и тя чу глас-далечен и странен:
-Самотна ли си?- попита я непознатия глас
„Самотна като Луна, гонеща Слънцето, като дете, търсещо майка си...”- помисли си , но не смееше да си признае на глас... ”Самотна съм”- тихо прошепна на себе си. ” Аз знам какво е да си сам- познавам тази болка. И сълзите горчиви и дните сиви-за самотата всичко знам”
-Помниш ли...
-Какво?- попита със страх
-Помниш ли как се обича? Сърцето ти помни ли какво означава „Любов”...?
-Не съм забравила... Обичам!!!- откъслечно отговори. Беше уплашена, смутена и не успяваше да подреди мислите си.
В тъмната стая беше сама, само тя и вятърът, който я караше да си спомня... за обичта. Болезнени мисли се гонеха в главата й- недовършени изречения и мисли, които отдавна не смееше да произнесе на глас.
- Спомни си!- прикани я непознатия
- Страх ме е ... – призна си тя с треперещ глас
- Тогава аз ще ти припомня...
Усети странна умора и бавно се отпусна в нечии непознати ръце, който я понесоха към... спомена. Видя пред себе си познати ,усмихнати очи. Очи,които й донесоха както спокойствие, така и силно чувство на болка. Спомни си млад мъж- чаровен и мил. Видя го сред тълпа от непознати и погледа и се спря на него-той беше там, чакаше я- след толкова време. Усмихна й се и я хвана за ръка. Поведе я към тиха река, към нежно безоблачно небе. Седна тихо до нея, прегърна я, каза й „Обичам те”... Тя се усмихна...
-Виждаш ли... Щастлива си- чу се пак непонатия , странен глас...
-Защото той е до мен...
-Не той , а спомена за него...
Не чу последните му думи. Тя беше щастлива- там на брега на тихата вода, с единствения , който имаше силата да й дари щастие.Не помнеше откога не се бе усмихвала , но сега и не мислеше за това. Тя също каза „Обичам те”- толкова пъти бе го повтаряла на ум, бе го крещяла на глас, но него го нямаше , нямаше как да я чуе. Сега бе до нея- толкова истински, толкова мил, толкова обичащ. Тя просто го гледаше и се губеше в очите му...
-Такъв го запомни - отново се чу непознатия глас- такъв го носи в себе си...
Отново го погледна, виждайки себе си в очите му. Почувства го толкова близък, но и толкова далечен. Опита се да го целуне, да го докосне по лицето , но красивият образ се разми пред нея...Образ, който бавно изчезна, но остана завинаги в сърцето й. Образ, от който сякаш искаше да избяга, но който се завръщаше всяка нощ в съня й.”Спри..., не си отивай..., почакай ме..., вземи ме с теб ... Обичам те...!!!” Очите й се напълниха със сълзи.
-Защо плачеш... само преди минута се усмихваше...?! - чу отново странния,далечен глас
-Защото съм САМА- призна си тя с треперещ глас.
-Не си сама- споменът е с теб.
-Кой си ти?- събра смелост и попита. - Кой си ти? Защо дойде при мен?
-Аз съм гласът на спомена. Този спомен, който те накара да се усмихнеш. Този спомен, който просълзи очите ти... Когато ме забравиш- ЩЕ БЪДЕШ ЩАСТЛИВА...
Тя почувства хлад,студеният вятър я обгърна в мрачна прегръдка. Спомени, усмивки, целувки, сълзи... - през главата й минаваха толкова много недовършени мисли. Почувства се уморена. Сипа си в чаша силно уиски. Отпи глътка, ръцете й трепереха. Изтърва чашата, която се пръсна на стотици малки парченца. Тя се огледа в тях- толкова много тъжни очи я гледаха от парченцата стъкло. Толкова много разпилени , угаснали, умрели мечти видя тя в тези очи. В тях позна себе си...
Смразяващият вятър я прониза. Беше уморена и тъжна. Отпусна се в прегръдката му, клепките й бавно натежаха и тя просто заспа...



За да разбереш смисъла на тези думи-чети със сърцето ,а не с очите си...!!!